За 10 години  при производствени злополуки са загинали над 2000 човека, осакатени са/ група инвалидност/  около 10 000. При това говорим за държава в която производството формира около 20% от брутния продукт/ 73 за услугите, 6 за селско стопанство/. Тоест нямаме производство на практика, но производствени злополуки си имаме в  голям излишък.
Трагедията в Горни Лом е като визитна картичка на страната ни. Страна в която човекът не е от съществено значение, страна в която за късче хляб алчни безхаберници "харчат" живота ти.
Страна в която няма синдикална защита, страна в която няма охрана на труда/ правителство/, страна в която животът е като филм на Хичкок.
Гинем в заводи, гинем в мини, гинем по строежи, гинем в наводнения, гинем от циганска престъпност. Гинем главно зарад абдикацията на държавата от задълженията си.
Спомняте си удавените хора в Бисер. Да сте чули някой да е виновен за това. Няма и да чуете.  "Компетентните" органи не са установили още кой е принципал на язовира удавил селото. Повтарям:
-Не могат администрация, следователи, прокурори и проче харантутници с години да установят собствеността на цял язовир!? Хайде де...Установиха собствеността по дерета и чукари, установиха я и я замениха за парцели по курортните селища, а тук  язовир цял не се знае чий е  и от там кой е отговорен за трагедията на селото.
Страната ни членува в клуба на богатите и престижните-ЕС
Чиновници от там ни контролират краставиците, разножаването на костенурките, термометрите, кокошките, газопроводите...Контролират ни всичко за което се сетите с изключение на човека  или по точно-трудовия човек. За престъпниците се застъпват, санкционират ни, присъждат им суми. За загиналите обикновени и отрудени хора няма да се поинтересуват дори. Няма да има санкции, няма да има мониторинг. Ще ни изпратят съболезнователни телеграми  и след това отново ще бъдем дестинация за опасните им боклуци-мини, ракети, коли, замразени от времето на "Студената война" храни.
Презират ни, гнусят се от нас и с право. Разрушихме си държавата, прокудихме деца и внуци, унижаваме се катадневно  за да ни потупа някой по рамото или премери гърба ни с педи. Мерят ни да видят колко и дали още можем да носим.
След два дена ще правим национален вот. Ще се свържем по скайпа с децата си, ще облечем дрехите си втора употреба, ще поплачем пред некролозите и ще отидем да гласуваме. Ще избираме най личните от тези които ни докараха всичко това.
В изборната нощ те ще ни благодарят, че сме ги подкрепили и още на сутринта ще са забравили че ни има.
А нас с тези темпове с които си "отиваме" скоро наистина няма да ни има. Вече започвам да се чудя дали ние утилизираме европейски боеприпаси или европейците утилизарат нас?