Отдавна не бях карал колело в алеите на "Погребите" по посока "Хладилника" Причините да избягвам този маршрут  са две. Едната- разграбването и раздаването на свои хора тази иначе красива част на София което  ме кара всеки път да псувам минавайки от там, и другата по съществената-кучкарника. Той /кучкарника/ е от години там. Винаги когато съм минавал наблизо душата ми се е свивала от безпомощния и сякаш обречен лай на кучетата. Имах да свърша нещо към Хладилника , а и едновременно го съчетах със сутрешната  разходка на кучето си. Минах наблизо до кучкарника със слушалки на радиото в ушите, макар и да знаех, че слушалките няма да заглушат кучетата. Карайки от там обаче, не чух никакъв звук.  Абсолютна тишина. За момент помислих, че са махнали кучкарника докато се сетих, че беше сутрин, началото на работния ден и съответно визитацията в това печално заведение. По това време се решаваха съдбите на тамошните питомци. Малко от тях щяха да си тръгнат с нов стопанини и ако имат късмет да не ги изоставят наново може би ще се озоват в категорията на домашни любимци, тоест -щастливи кучета.. Други обезпаразитени, кастрирани и проче ще бъдат върнати от където са взети и така до следващото прибиране. За трети това ще бъде последната сутрин. Който е имал куче знае добре колко са интуитивни тези мили умни и верни създания. Знае как усещат когато са болни денят и часът за поредната инжекция и как се скриват , и как са тихи и неподвижни само и само да се размине посещението при ветеринаря. Те и в кучкарника усещат последната инжекция , и са тихи...с надежда да "не изтеглят късата клечка" Преминах с натежала душа , но дълго мислите ми се връщаха в смълчаната гора. И дали ние подобно на кучетата векове наред "мълчим при визитациите" Все искаме някой да ни вземе, да ни направи домашен любимец. Или поне да ни върнат до някое "сито" място където да се излежаваме на припек в очакване на кокал или друго. До контейнерите на кръчмата, месарницата или по богат дом.Сити, на припек... Майната и на кастрацията...