Постинг
02.06.2023 08:08 -
Петра (част 39) - "Внимавай какво си пожелаваш"
„Внимавай какво си пожелаваш, защото може и да се сбъдне“
По това време на годината, да влезеш на закрито е като глътка свеж въздух. Буквално! Сутрин, ако имаш късмет и не вали, е мъгливо, а влагата сякаш те пронизва през дрехите чак да костите. Амстердам имаше и други дефекти. Понякога се случваше да чакам автобус или да мина покрай някое кафе и да се сблъскам с облак от миризлив дим, изпуснат от някой, който бофи ганджа. В такива моменти исках да намеря въпросния човек и да го оповръщам целия, защото миризмата ми действаше по този начин – източник на пълно отвращение.
Бяха ми нужни месеци да свикна с това колко чисто и подредено е тук. Когато си живял в София, работил си в центъра и си се бутал в градския транспорт като говедо, изведнъж провинцията започва да ти се струва цивилизована, а Амстердам – стерилен и чист като болница. Ама тези от филмите, не българските. И все пак – нещо ми харесваше тук. Имаше повтаряемост на сградите, имаше красиви канали, имаше един порядък, който съдържаше скрит ритъм. Скритият ритъм беше музика. Музика, която слушаш с очите си, докато покрай теб подрънкват звънци на преминаващи велосипеди. Единственото ми сравнение до този момент беше Виена, не бях ходил никъде другаде в чужбина. А тя не ми хареса, въпреки красивата архитектура и някак привидно кралското излъчване. С много усилия успявах да изтърпя Скорпионската енергия на София, обаче във Виена тя ми идваше в повече – достатъчно, че още с влизането в хотелската стая да искам да отворя прозореца и да скоча. Не се получи - прозорците не се отваряха толкова широко, колкото широк бях аз тогава...
Обаче, въпреки привидната прилика с Виена, Амстердам е друга бира. Буквално! Още от летище Схипхол те прегръща зеленината и едно такова усещане, че си на съвсем различно място. Дали беше близостта до океана това, което беше различно тук? Ако трябва да си сложа ръка на сърцето, жените бяха жестоки и въобще не го очаквах, когато пристигнах! Стройни, фини, със сдържано изражение и все пак – директни. Подобно на северните страни, от тях лъхаше една студенина, която ми действаше по много странен начин, все едно разпалваше още по-силно вътрешния ми огън, за да мога да сгрея и тяхното вледенено сърце. Това усещане за далечност ги набива навътре в главата ти като обсесивно-компулсивно разстройство, което те кара да искаш всичко, което не можеш да имаш. Не бях виждал толкова красиви жени на едно място. Красотата на холандките определено ми действаше на подсъзнателно ниво, сякаш в тяхно присъствие, ДНК-то ми поемаше пълен контрол над съзнанието. Освен това ми бяха изключително чужди като мислене, което хвърляше мозъка ми в тъч – през 95% от денонощието той беше зает да търси философски отговор на въпроса „абе тия луди ли са?“. Мъжете имаме влечение към леко изчаткали жени, защото са достатъчно диви в леглото, за да надминат и собствените ни фантазии откъм неща, които искаме да правим с тях. И тази мисъл не ми създава толкова голям дискомфорт, колкото реализацията, че това, което вероятно за всички хора е подсъзнателно, за мен е много добре осъзнат процес. С други думи – понякога много добре знам какво си причинявам и с каква усмивка на лицето го правя, щото си мисля, че няма да настъпя мотиката. Не, всеки път я настъпвам, даже по няколко пъти – за по-сигурно. Поне нещо, което го учим в училище – далеч от рускини и украинки, защото тия не ги слуша главата на едно друго ниво. Там сигурно и аз няма да мога да се оправя. Обаче колкото и да ме влечеше още от дете как изглеждат жените в Нидерландия, Дания и Норвегия, и даже статистически невероятно, но голяма част от гаджетата ми си бяха русоляви, включително Кати, тъпата истина беше, че най-тежко го преживявах с брюнетките, особено Минкси и едно приказно същество, което прилича на Моника Белучи, само може би една идея по-хубава (по моите критерии). И Петра, за капак на всичко, която а-ха щеше да ми разклати скептичността в астрологията, според която трябваше да имам много сериозно вземане даване с чужденки. Нещо, което нямаше как да се случи с друга, защото изпитвах ужас от пътуване. Мразех го от дъното на душата си. В същото време - не се котирах много не само сред туристките, ами и сред българките.
Някак реших, че имам шанс с нея за нещо повече от порция пържени картофи и Кънтър Страйк. Та, понеже Петра е наполовина чехкиня, вероятно словашка, формално – чехословашка, а пък според един астролог – рождената ми карта предполагала връзки с чужденци, се бях надявал тая работа да се случи. По същата логика на хората, дето звездите им го говорят, трябваше да не съм обременен от невронна недостатъчност, обаче аз изпитвах интелектуални затруднения по въпроса как да броя небългарската ѝ половина. Така и не ми стана напълно ясно от нейните обяснения или, може би като един типичен мъж, нито съм слушал внимателно, нито съм запомнил. Само знам, че майка ѝ сега живееше в Бърно. От чисто любопитство, трябваше да проуча как стоят нещата с чехкините и се оказа, че някои ми харесваха на външен вид и определено ми харесваха като разюзденост. Заедно с Унгария, Чехия си поделяше централното място по производство на порнографско съдържание, въпреки, че в световен мащаб, най-голям брой актриси и работещи момичета са от Русия и Украйна. Тия, ако станат една държава, се превръщат в пълен монопол в тоя бизнес и ще ни стиснат за топките, както си решат. Горната информация, естествено, съм я събирал дълго и прилежно от чист научен интерес.
Въпреки голямото старание, не успях с Петра, но животът ми даде втори шанс, когато се преместих при Елвира, да превъртя брояча на иронията, правейки точно обратното на това, за което майка ми цял живот ме е предупреждавала – „Хубаво момче си, гледай да не си съсипеш живота с някоя курва“. Аз мисля, че щеше да стане точно обратното. Т.е. ако трябваше да го кажа с Шопски субтитри – „Ба, я че ѝ го съсипем!“.
Идеята ми е, че без да съм запознат чак толкова с личния живот на Петра, намирах чехкините за пълни шаврантии.
- Здравей, сядай! Лесно ли ме намери?
Ръкувах се с Робърт и се завъртях да седна на дивана срещу бюрото, когато някак топологията на стаята ми се наби в главата – всичко беше прекалено тривиално, за да не го оценя подобаващо. Първата ми мисъл беше, че в момента, в който се прибера, трябва да хвърля джинсите за пране, щото не се знае тоя диван какви неща е видял. А той може и нищо да не е видял, разбира се, всичко това да е плод на моите фантазии, които изфабрикуваха собствена реалност в момента. Но винаги, когато отивам на интервю за работа, и вляза в директорски кабинет с диван, ще ми връхлита това странно усещане. Дори да не е на интервю, а просто ме привикат да давам обяснения за поредния зулум, а аз съм продуктивен като гейзер за такива неща – често, но за сметка на това напоително.
Някъде дълбоко в мозъка ми прищрака една аналогия, че корпоративният живот си е де-факто проституция, с тази разлика, че понякога не бяха намесени гениталии. Понякога. Енергетически, нещата седяха приблизително по същия начин – ставаше дума за подчиняване на някого под твоята власт, доброволно, за което си плащаш. Да, може би живеехме в XXI век, обаче взаимоотношенията ни си бяха на ниво пълна трибалщина (думата „племенен“ съдържа определена нотка на цивилизованост, затова „трибал“ си е много на място – бел. авт.).
Усетих се, че мозъкът ми се разплискваше наоколо като спукана чешма през зимата. Не бях успял да стисна времето достатъчно силно в юмрука си и неговото неумолимо разширение проби реалността. Мигът, в който бях останал втренчен в дивана, се проточи достатъчно дълго, че Робърт да забележи.
- Добре ли си?
- Да, благодаря. Просто една от онези утрини, в които неочаквано има ъпдейти.
- Ха, не съм много запознат, но щом казваш, – отвърна той, кимайки към Мак-а на бюрото.
Да, бе, щото при Маковете няма ъпдейти. Или вируси. Ама притежателите на макове си влизаха навсякъде, без да ползват антивирусни програми така, както и порно-актьорите си влизаха навсякъде по същия начин. Все едно беше най-нормалното нещо на света. Горе-долу така и макаджиите браузваха нета – пъхат се навсякъде и им е през Wi-Fi-то. Пък ние – защитни стени, частни мрежи. Даже на моя лаптоп с Linux гледам са съм максимално покрит, но компрометираш ли една машина на ниско ниво, каквото и да сложиш отгоре, няма значение...
Мисля, че вътрешният ми диалог беше във възход в момента.
- Хайде, кажи ми какво ми носиш – потри ръце една в друга Робърт.
- Три чернови и един пълен сценарий. Предлагам ти го ползваш за ориентир за нивото на детайл и цялостно представяне, ако ти допада като стил, можеш да видиш и останалите. Мога да ги развия до същия обем, ако ти харесват.
Робърт поклати глава, докато поемаше листовете от ръцете ми, сякаш това, което казвам, звучеше приемливо логично. После улових как очите му за момент се оцъклиха, докато прелистваше листовете, явно изненадан от обема, който не беше значителен. Бавно откачи щипката и я остави на бюрото, после прехвърли разделените с кламери текстове. Всичко на всичко може би около петнадесетина листа двустранен печат, но все пак описание на нещо, което може да бъде предадено само като „двама души споделят еротично преживяване“. Всеки един от разказите започваше с уводна страница, на която се описваше ситуацията, декорите, основните моменти. Същинската част започваше на следващия лист, без излишна литературна оран в дълбоките коловози на словоблудството.
Беше ми любопитно да наблюдавам движенията му и това, което прави. За момент ми се стори, че е като малко дете, на което току що са подарили голям конструктор. Чувствах се като котка, която дебне гълъб от прозореца. Погледите ни се срещнаха за момент, преди неговият отново да се потопи върху листовете, докато поставяше кламера на бюрото. Имах чувството, че в този кратък момент той не ме виждаше.
Зачете се в основния текст и потъна в него. Отгърна листа, после премина на следващата страница, и на по-следващата. Едва тогава повдигна глава съвсем за кратко и ме погледна с поглед, в който се четеше някакво напрежение - нещо се случваше зад очилата му. Разрови листата, отгърна няколко страници и очите му пробягваха от абзац на абзац, от лист на лист.
Механично посегна към купчината и извади оттам първата история, която хвана. Изчете на диагонал представянето на първата страница. После взе още една и направи същото, само за да я върне обратно и да разгърне предишната. Прехвърли я на бързо, фокусирайки се върху основните моменти.
- Катя, Лени, елате тук, - каза Робърт през рамо срещу отворената врата зад гърба му.
Продължи да чете, без да казва нищо. Отне малко време, докато в стаята влязоха въпросните хора. За Лени няма да какво особено кажа – типична Бета, очила, козя брадичка, „видео-режисьор“ или нещо такова. Може да звучи смешно, но това си е доста важна работа, защото как ще поднесеш своя продукт на аудиторията като оформление и послание, винаги е било едно от най-важните неща във всяка една индустрия. Бих казал, че „как“ е по-важно от „какво“, когато те интересува да изкараш пари. А иначе за какво го правим, по дяволите?
Обаче Катя, Катя я бях виждал вече. Много пъти. От чисто научен интерес, разбира се. Все пак пишех и трябваше да си сверявам часовника, нали? Да, определено имах високи критерии и трябваше да отсявам през доста материал, докато стигна до нещо, което ставаше за гледане, но пък Катя обикновено си подбираше студията, с които работи и ѝ се получаваше добре. Когато ти е дадено, ти се дава. А когато ти се дава, можеш да избираш. Но ако я видиш на улицата, въобще може и да не реагираш, дори да не се загледаш, абсурд да познаеш какво работи. Вероятно прилича на много от летовничките по Българското Черноморие. Ако трябва да си призная – ако не знаех какви неща прави пред камерата, бих се обзаложил, че облизва марки в някоя пощенска станция. Вероятно заради тази загатната скромност, ми беше от любимите актриси, а те не бяха много. Това отбрано множество беше подбрано по строги критерии. Външният вид се подразбира – това е толкова дълбоко заложено на подсъзнателно ниво, че отричането на значението му крещи, че нещо не е наред. В списъка имаше едва-две „звезди“, които бяха попаднали там по простата причина, че бяха абсолютни мръсници и можеха да направят страхотно шоу. Много момичета се опитват да се докара такива, дали пред камера или просто в опита си да впечатлят някого, но истината е, че повечето просто започват да изглеждат или евтино, или дървено (по-скоро – и двете). Изисква се някакъв рядък талант да бъдеш истинска в тази роля и тук си мисля, че с това просто се раждаш. Останалото мнозинство от списъка попадаха по два критерия, не задължително взаимоизключващи се – едните притежаваха невероятна класа и беше естетическо удоволствие да ги наблюдаваш как се наслаждават на живота, а другите притежаваха онази прикрита невинност, която объркваше мозъка ти до степен, в която си в екстатично напрежение, разкъсван от вътрешния конфликт „това момиче току що направи какво?“. Последното беше причинено от моите объркани представи за себе си и за околните, съчетани с факта, че сме предразположени да харесваме хора, които приличат на нас. Аз се чувствах по този начин – като човек, който момичетата не свързваха с див извор на сурова сексуалност, а трябва да призная, че и не полагах много, много старание да придобия такъв статус. Точно наопаки, често пъти се притеснявах дали поведението ми няма да бъде сметнато за провокативно и то още преди „me too” да стане така модерно. Оттам идваше и моята персона, която беше вълнуваща колкото IT кадър с лека разлика в начина на обличане и това, че не миришех на маркови парфюми.
Определено бях запомнил Катя и да я видя наживо беше ... изненадващо. Личеше ѝ, че ходи или на солариум, или да снима по гръцките острови, а тенът на кожата ѝ ѝ придаваше една здравословна закачливост и караше очите ѝ да изпъкват на фона на красивото ѝ лице и пленителната усмивка. Да, определено се радвам, че в училище не учат жените да се усмихват, защото иначе щяха да имат пълен контрол над нас. Пъ-лен! Сега е частичен, понеже има все още навъсени лица тук-таме.
Определено Амстердам беше като имплант в мозъка, който трябваше да ми придаде човешки качества. За краткото време, през което бях тук, срещах хора, които знаеха как да се забавляват – отпуснато и истински. Виждах ги в една среда, която им позволяваше да бъдат себе си, без да се измъчват от въпроса „какво ще си помислят хората за мен?“.
- Познаваш ли Катя? - Попита Робърт, докато гледаше над стъклата на очилата. - Гостува ни от Прага!
- За първи път я срещам... Но пък съм я гледал по телевизията, - опитах се да бъда забавен аз, въпреки, че бях леко сконфузен.
Катя седна на канапето до мен, сгъна крака в коленете, завъртя се към мен и се подпря на облегалката с лакът. Погледът и небрежно ме разглеждаше отблизо, а всичко в нея издаваше тази невероятна естественост, на която просто можех да завиждам. В същото време аз се чувствах като Пинокио – невероятно дървен, но започвах да ставам и все по-нервен, без да разбирам защо. Може би ми личеше. Не, със сигурност ми личеше и Катя леко се усмихваше, докато наблюдаваше как само миг, след като тя седна до мен, аз започнах да ровя из раницата си, за да ѝ подам копие от нещата, които бях написал. Тя не трепваше, само очите ѝ следваха бавно движенията ми, докато крайчецът на устните ѝ се изви в едва доловима усмивка. Има жени, които харесват мъже, които стават непохватни в тяхно присъствие. Има и такива, които ги презират и предпочитат самонадеяни мачовци. Изглежда, че Катя беше от първите, което само ме караше да ставам още по-нервен.
- Това е за теб, - казах аз, подавайки ѝ листата, докато погледът ми се стрелкаше то върху тях, то върху лицето ѝ, оставаше там за частица от секундата, след това пак се отместваше.
Тя ги пое внимателно и бавно, продължавайки да ме наблюдава. Лени вече четеше, въртейки химикалка между пръстите си.
- Ти май си тръгнал към Холивуд, а? - Закачи ме той с усмивка.
- Какво мислиш?
Лени не отговори, а продължи да чете, отгръщайки листовете един след друг.
- Вече не се правят много такива неща. Има диалози. Декорът също ще е пипкав, но може би ще намерим готова локация.
Продължи да чете.
- Машина за пушек? Сценичен прожектор? Виж, има схема на сцената! - Лени обърна листата и ги посочи на Робърт, все едно беше скандализиран.
- Какво мислиш? - Робърт се завъртя със стола към Лени, за повтори въпроса си, събра длани пред лицето си с опънати показалци, облегна се назад и зачака отговор.
Лени размаха лист и каза:
- Тази сцена може да я проточим доста. Трудна е – не може да се изиграе от всеки.
- Значи няма да се играе от всеки...
- ... и не знам как ще се приеме идеята. Ще изисква бюджет, за да изглежда добре.
- А ако се направи да изглежда добре?
- Няма да се гледа от всеки, но ще се отличава. А когато се отличава, означава, че може да се задържи за известно време.
- Да привлече интерес?
- Да привлече интерес, да.
- И тогава какво?
- Може да започнем да специализираме повече в този тип съдържание и да ни стане като отличителна черта.
- Което?
- Генерира още интерес.
- Мислиш ли, че останалите идеи са на същото ниво, за да мислим в тази посока?
- Сега ще ги прочета и ще ти кажа.
Сега можех ясно да забележа как Робърт тежеше върху стола със задоволство.
- Не е трудна сцената. Само женската роля. В стандартна гримьорна може да стане. С огледала и черен плат можем да създадем ефект за обем. Има едно-две неща, които се намират лесно, но и да не попаднем на подходящото, мога да го направя собственоръчно за около седмица, докато намерите актьорите.
Горното допускане не беше много вярно, защото пропусках да отчета факта, че трябва да набуташ 10 човека екип, осветление и камера в такова пространство, което определено не спадаше към дефиницията на „стандартна гримьорна“.
- Ти май си сръчен, а?
- Ами отдава ми се да боравя с инструменти...
- Отдава ти се и си сръчен с инструменти? - Засмя се Робърт.
- Да, мога да те гледам как правиш нещо и после започва да ми се отдава, не знам как става...
- Нали знаеш – сръчен с хубав инструмент ти дава шансове за успех тук. Интересно! Как пишеш такива неща? Разкажи ми!
- Ами, - започнах аз, - понякога ми трябва просто парченце и моите фантазии ще започнат да кондензират и да нареждат картината. Като реденето на пъзел. Понякога остава в главата ми и се връщам, за да добавям детайли. Когато някой ме вдъхнови, то е като верижна реакция – извира като планински извор някъде от дълбочина, която ми е непонятна на самия мен...
- Изглежда преживяваш много силно тези истории... Мислил ли си да ги пресъздадеш в реалността?
- Понякога. Когато не са ми нужни чак толкова много декори....
- Не питам точно това, - усмихна се Робърт.
- А какво ме питаш?
Краткия момент на тишина ми подсказваше, че нещо ми куца математиката. Катя реши да подсказва, наведе се напред към мен и прошептя:
- Мисля, че те пита дали не искаш сам да изиграеш историите, които пишеш? На мен вече ми е любопитно...
Беше тихо, невероятно тихо. Времето за пореден път сякаш спря. Всички в стаята мълчаха. Всички в главата ми мълчаха. Ако този момент можеше да бъде пресъздаден в картина, то тя щеше да бъде едно голямо негативно пространство, което изобразяваше всичко онова, което не изобразява.
Този отлив на мислите завинтва съзнанието ти като тирбушон в настоящия момент. Сякаш точно сега бях на плажа някъде в района на Суматра в ранната утрин на 26 Декември, 2004 година. За нас - празничен ден, в който хората си разменят подаръци. По-ранобудните в крайбрежните части на Индийския океан вече се наслаждават на деня, за да станат свидетели на интересен феномен – водата изведнъж се отстъпва, оголвайки дъното. Каква невероятна възможност за всички да съберат морски звезди като трофей за вкъщи! Единствено едно дете разбира какво се случва, защото е внимавало в час. Започва да бяга по бреговата линия и да крещи на хората – „Цунами! Цунами! Качете се нависоко!“. Минути по-късно, водна стена от над един метър ще връхлети огромна брегова зона – Индонезия, Шри Ланка,, Индия, Тайланд са основите засегнати, а близо 230 хиляди души губят живота си – момент, в който може да усетиш смущението в Силата. Народът казва „най-тъмно е преди съмване“. Сенсей „Огненият Монах“ често казваше на тренировки – „Когато ви е най-хубаво, трябва да сте най-внимателни“.
Когато умът мълчи, е най-лесно – просто правиш. Не си задаваш излишни въпроси. А те идваха по същия начин, по който идваше вълната...
„Кажи нещо“
- Защо?
- Защо?
- Защо влизаме в тази дискусия? Каква е линията ти на разсъждение, Робърт?
- За теб всичко това, което си написал, означава нещо, нали? Вложил си сърце в него?
- Точно така...
- Ти няма да влизаш в роля, ще се потопиш в момента, в собствените си емоции. За всеки друг това би бил висш пилотаж. А това се вижда, повярвай ми!
Някакво смътно усещане размъти мозъка ми за момент. Формулировката ми избяга.
- Аз не мисля, че мога да се меря със звездите в бранша. Чувствам се съвсем обикновен.
- Шегуваш ли се? Знаеш ли колко хора искат да правят това? Даже само да се пробват? Получаваме по петдесет писма всеки ден! Петдесет! Знаеш ли колко от тези хора наистина стават за тази работа? Който успее, притежава нещо, за да влезе и да се задържи. Да, ще има няколко, които ще им е дадено повече отколкото на теб, а на колко няма да им е дадено? Може би затова и хората не гледат, защото им създаваме нереалистични представи. Ти си идеален за тази работа, Принц! Момичетата ще те обичат, гарантирам ти! Хората, които те гледат, ще те обожават!
- Какво трябва да направя?
- Покажи на Катя колко те бива. Ако тя каже, че те бива, ние го взимаме на доверие и излизаш с договор оттук!
- Сега?
Аз изобщо не се чувствах като да ми се прави това в момента, което беше абсурдно! Беше абсурдно, защото си бях представял какви неща правя на същата тази Катя, която сега седеше до мен, докато я гледах как някой друг работеше с нея. Да не говорим, че в ранните си тинейджърски години, когато някой от тайфата беше донесъл списанията на баща си и видях за първи път с такива подробности колко сладко нещо е сексът, ми се прииска много силно точно това да работя. Сега, реално, седях на вратата, водеща към някои от най-смелите ми мечти, и се колебаех дали искам да мина през нея. Каква ирония, нали?
- Сега! Проблем ли има?
- Ами аз очаквах, че и Беатрис ще участва?
Лени се засмя веднага и побърза да прикрие устата си с ръца, докато Робърт го гледаше въпросително.
- Катя има много добра сцена с Беатрис и Маркус. Ако бях на негово място, и аз щях да се пробвам, ако мине.
- Той не се шегува, Лени!
Слушай, покажи ми, че залагам на печеливш кон, ще ти докарам Беатрис и каквото още поискаш!
- Не, не, Беатрис и Катя са просто мечта! Въпросът е, а ако не успея да се задържа?
- Ще си го правил с някои от най-желаните момичета на планетата. Мисля, че това те прави невероятно късметлийско копеле! - Опита да ми пробута аргумента Робърт.
- Аз имам вече добре планета работа. Нещата там са лични в момента. Освен това съм в чужда държава. Ако не се получи, спестяванията ще ми стигнат да си платя пътя и преместването наобратно, докато доизбутвам месеца.
- Можеш да поемаш ангажименти веднъж на седмица или както си разпределиш времето. С няколко участия на месец, ще изкарваш повече пари, отколкото на сегашната си работа. Във всеки един момент ще прецениш дали искаш да останеш там, или искаш да поемеш повече роли. И ще имаш по-красиви колежки, гарантирам ти, които няма да имат нищо против непристойно поведение!
- А когато някой ме види по интернет?
- Стига, това е Амстердам! Най-много да получиш повишение, - разсмя се Робърт и беше донякъде прав, но само донякъде. Лицемерието беше важна част от Западното общество. Всички правят глупости, важното е да е анонимно.
- И се появявам на снимачен уикенд веднъж на две седмици и това е всичко?
- Не, не е всичко. Ще имаш хранителен режим и фитнес програма, която ще изпълняваш минимум пет дни в седмицата. Стъпваш на хубава основа, за около два месеца ще влезеш в прилична форма. Преди това – няма да получаваш хонорар, за мотивация. Останалите формалности ги знаеш, няма да ги коментираме. Не си представяй, че ще минеш с 1 час. Тук ще си през почти целия ден...
- Добре, трябва да помисля върху това...
- Не трябва да го мислиш, просто го усети. И помниш, че имаш всичко, за да се превърнеш в легенда!
По това време на годината, да влезеш на закрито е като глътка свеж въздух. Буквално! Сутрин, ако имаш късмет и не вали, е мъгливо, а влагата сякаш те пронизва през дрехите чак да костите. Амстердам имаше и други дефекти. Понякога се случваше да чакам автобус или да мина покрай някое кафе и да се сблъскам с облак от миризлив дим, изпуснат от някой, който бофи ганджа. В такива моменти исках да намеря въпросния човек и да го оповръщам целия, защото миризмата ми действаше по този начин – източник на пълно отвращение.
Бяха ми нужни месеци да свикна с това колко чисто и подредено е тук. Когато си живял в София, работил си в центъра и си се бутал в градския транспорт като говедо, изведнъж провинцията започва да ти се струва цивилизована, а Амстердам – стерилен и чист като болница. Ама тези от филмите, не българските. И все пак – нещо ми харесваше тук. Имаше повтаряемост на сградите, имаше красиви канали, имаше един порядък, който съдържаше скрит ритъм. Скритият ритъм беше музика. Музика, която слушаш с очите си, докато покрай теб подрънкват звънци на преминаващи велосипеди. Единственото ми сравнение до този момент беше Виена, не бях ходил никъде другаде в чужбина. А тя не ми хареса, въпреки красивата архитектура и някак привидно кралското излъчване. С много усилия успявах да изтърпя Скорпионската енергия на София, обаче във Виена тя ми идваше в повече – достатъчно, че още с влизането в хотелската стая да искам да отворя прозореца и да скоча. Не се получи - прозорците не се отваряха толкова широко, колкото широк бях аз тогава...
Обаче, въпреки привидната прилика с Виена, Амстердам е друга бира. Буквално! Още от летище Схипхол те прегръща зеленината и едно такова усещане, че си на съвсем различно място. Дали беше близостта до океана това, което беше различно тук? Ако трябва да си сложа ръка на сърцето, жените бяха жестоки и въобще не го очаквах, когато пристигнах! Стройни, фини, със сдържано изражение и все пак – директни. Подобно на северните страни, от тях лъхаше една студенина, която ми действаше по много странен начин, все едно разпалваше още по-силно вътрешния ми огън, за да мога да сгрея и тяхното вледенено сърце. Това усещане за далечност ги набива навътре в главата ти като обсесивно-компулсивно разстройство, което те кара да искаш всичко, което не можеш да имаш. Не бях виждал толкова красиви жени на едно място. Красотата на холандките определено ми действаше на подсъзнателно ниво, сякаш в тяхно присъствие, ДНК-то ми поемаше пълен контрол над съзнанието. Освен това ми бяха изключително чужди като мислене, което хвърляше мозъка ми в тъч – през 95% от денонощието той беше зает да търси философски отговор на въпроса „абе тия луди ли са?“. Мъжете имаме влечение към леко изчаткали жени, защото са достатъчно диви в леглото, за да надминат и собствените ни фантазии откъм неща, които искаме да правим с тях. И тази мисъл не ми създава толкова голям дискомфорт, колкото реализацията, че това, което вероятно за всички хора е подсъзнателно, за мен е много добре осъзнат процес. С други думи – понякога много добре знам какво си причинявам и с каква усмивка на лицето го правя, щото си мисля, че няма да настъпя мотиката. Не, всеки път я настъпвам, даже по няколко пъти – за по-сигурно. Поне нещо, което го учим в училище – далеч от рускини и украинки, защото тия не ги слуша главата на едно друго ниво. Там сигурно и аз няма да мога да се оправя. Обаче колкото и да ме влечеше още от дете как изглеждат жените в Нидерландия, Дания и Норвегия, и даже статистически невероятно, но голяма част от гаджетата ми си бяха русоляви, включително Кати, тъпата истина беше, че най-тежко го преживявах с брюнетките, особено Минкси и едно приказно същество, което прилича на Моника Белучи, само може би една идея по-хубава (по моите критерии). И Петра, за капак на всичко, която а-ха щеше да ми разклати скептичността в астрологията, според която трябваше да имам много сериозно вземане даване с чужденки. Нещо, което нямаше как да се случи с друга, защото изпитвах ужас от пътуване. Мразех го от дъното на душата си. В същото време - не се котирах много не само сред туристките, ами и сред българките.
Някак реших, че имам шанс с нея за нещо повече от порция пържени картофи и Кънтър Страйк. Та, понеже Петра е наполовина чехкиня, вероятно словашка, формално – чехословашка, а пък според един астролог – рождената ми карта предполагала връзки с чужденци, се бях надявал тая работа да се случи. По същата логика на хората, дето звездите им го говорят, трябваше да не съм обременен от невронна недостатъчност, обаче аз изпитвах интелектуални затруднения по въпроса как да броя небългарската ѝ половина. Така и не ми стана напълно ясно от нейните обяснения или, може би като един типичен мъж, нито съм слушал внимателно, нито съм запомнил. Само знам, че майка ѝ сега живееше в Бърно. От чисто любопитство, трябваше да проуча как стоят нещата с чехкините и се оказа, че някои ми харесваха на външен вид и определено ми харесваха като разюзденост. Заедно с Унгария, Чехия си поделяше централното място по производство на порнографско съдържание, въпреки, че в световен мащаб, най-голям брой актриси и работещи момичета са от Русия и Украйна. Тия, ако станат една държава, се превръщат в пълен монопол в тоя бизнес и ще ни стиснат за топките, както си решат. Горната информация, естествено, съм я събирал дълго и прилежно от чист научен интерес.
Въпреки голямото старание, не успях с Петра, но животът ми даде втори шанс, когато се преместих при Елвира, да превъртя брояча на иронията, правейки точно обратното на това, за което майка ми цял живот ме е предупреждавала – „Хубаво момче си, гледай да не си съсипеш живота с някоя курва“. Аз мисля, че щеше да стане точно обратното. Т.е. ако трябваше да го кажа с Шопски субтитри – „Ба, я че ѝ го съсипем!“.
Идеята ми е, че без да съм запознат чак толкова с личния живот на Петра, намирах чехкините за пълни шаврантии.
- Здравей, сядай! Лесно ли ме намери?
Ръкувах се с Робърт и се завъртях да седна на дивана срещу бюрото, когато някак топологията на стаята ми се наби в главата – всичко беше прекалено тривиално, за да не го оценя подобаващо. Първата ми мисъл беше, че в момента, в който се прибера, трябва да хвърля джинсите за пране, щото не се знае тоя диван какви неща е видял. А той може и нищо да не е видял, разбира се, всичко това да е плод на моите фантазии, които изфабрикуваха собствена реалност в момента. Но винаги, когато отивам на интервю за работа, и вляза в директорски кабинет с диван, ще ми връхлита това странно усещане. Дори да не е на интервю, а просто ме привикат да давам обяснения за поредния зулум, а аз съм продуктивен като гейзер за такива неща – често, но за сметка на това напоително.
Някъде дълбоко в мозъка ми прищрака една аналогия, че корпоративният живот си е де-факто проституция, с тази разлика, че понякога не бяха намесени гениталии. Понякога. Енергетически, нещата седяха приблизително по същия начин – ставаше дума за подчиняване на някого под твоята власт, доброволно, за което си плащаш. Да, може би живеехме в XXI век, обаче взаимоотношенията ни си бяха на ниво пълна трибалщина (думата „племенен“ съдържа определена нотка на цивилизованост, затова „трибал“ си е много на място – бел. авт.).
Усетих се, че мозъкът ми се разплискваше наоколо като спукана чешма през зимата. Не бях успял да стисна времето достатъчно силно в юмрука си и неговото неумолимо разширение проби реалността. Мигът, в който бях останал втренчен в дивана, се проточи достатъчно дълго, че Робърт да забележи.
- Добре ли си?
- Да, благодаря. Просто една от онези утрини, в които неочаквано има ъпдейти.
- Ха, не съм много запознат, но щом казваш, – отвърна той, кимайки към Мак-а на бюрото.
Да, бе, щото при Маковете няма ъпдейти. Или вируси. Ама притежателите на макове си влизаха навсякъде, без да ползват антивирусни програми така, както и порно-актьорите си влизаха навсякъде по същия начин. Все едно беше най-нормалното нещо на света. Горе-долу така и макаджиите браузваха нета – пъхат се навсякъде и им е през Wi-Fi-то. Пък ние – защитни стени, частни мрежи. Даже на моя лаптоп с Linux гледам са съм максимално покрит, но компрометираш ли една машина на ниско ниво, каквото и да сложиш отгоре, няма значение...
Мисля, че вътрешният ми диалог беше във възход в момента.
- Хайде, кажи ми какво ми носиш – потри ръце една в друга Робърт.
- Три чернови и един пълен сценарий. Предлагам ти го ползваш за ориентир за нивото на детайл и цялостно представяне, ако ти допада като стил, можеш да видиш и останалите. Мога да ги развия до същия обем, ако ти харесват.
Робърт поклати глава, докато поемаше листовете от ръцете ми, сякаш това, което казвам, звучеше приемливо логично. После улових как очите му за момент се оцъклиха, докато прелистваше листовете, явно изненадан от обема, който не беше значителен. Бавно откачи щипката и я остави на бюрото, после прехвърли разделените с кламери текстове. Всичко на всичко може би около петнадесетина листа двустранен печат, но все пак описание на нещо, което може да бъде предадено само като „двама души споделят еротично преживяване“. Всеки един от разказите започваше с уводна страница, на която се описваше ситуацията, декорите, основните моменти. Същинската част започваше на следващия лист, без излишна литературна оран в дълбоките коловози на словоблудството.
Беше ми любопитно да наблюдавам движенията му и това, което прави. За момент ми се стори, че е като малко дете, на което току що са подарили голям конструктор. Чувствах се като котка, която дебне гълъб от прозореца. Погледите ни се срещнаха за момент, преди неговият отново да се потопи върху листовете, докато поставяше кламера на бюрото. Имах чувството, че в този кратък момент той не ме виждаше.
Зачете се в основния текст и потъна в него. Отгърна листа, после премина на следващата страница, и на по-следващата. Едва тогава повдигна глава съвсем за кратко и ме погледна с поглед, в който се четеше някакво напрежение - нещо се случваше зад очилата му. Разрови листата, отгърна няколко страници и очите му пробягваха от абзац на абзац, от лист на лист.
Механично посегна към купчината и извади оттам първата история, която хвана. Изчете на диагонал представянето на първата страница. После взе още една и направи същото, само за да я върне обратно и да разгърне предишната. Прехвърли я на бързо, фокусирайки се върху основните моменти.
- Катя, Лени, елате тук, - каза Робърт през рамо срещу отворената врата зад гърба му.
Продължи да чете, без да казва нищо. Отне малко време, докато в стаята влязоха въпросните хора. За Лени няма да какво особено кажа – типична Бета, очила, козя брадичка, „видео-режисьор“ или нещо такова. Може да звучи смешно, но това си е доста важна работа, защото как ще поднесеш своя продукт на аудиторията като оформление и послание, винаги е било едно от най-важните неща във всяка една индустрия. Бих казал, че „как“ е по-важно от „какво“, когато те интересува да изкараш пари. А иначе за какво го правим, по дяволите?
Обаче Катя, Катя я бях виждал вече. Много пъти. От чисто научен интерес, разбира се. Все пак пишех и трябваше да си сверявам часовника, нали? Да, определено имах високи критерии и трябваше да отсявам през доста материал, докато стигна до нещо, което ставаше за гледане, но пък Катя обикновено си подбираше студията, с които работи и ѝ се получаваше добре. Когато ти е дадено, ти се дава. А когато ти се дава, можеш да избираш. Но ако я видиш на улицата, въобще може и да не реагираш, дори да не се загледаш, абсурд да познаеш какво работи. Вероятно прилича на много от летовничките по Българското Черноморие. Ако трябва да си призная – ако не знаех какви неща прави пред камерата, бих се обзаложил, че облизва марки в някоя пощенска станция. Вероятно заради тази загатната скромност, ми беше от любимите актриси, а те не бяха много. Това отбрано множество беше подбрано по строги критерии. Външният вид се подразбира – това е толкова дълбоко заложено на подсъзнателно ниво, че отричането на значението му крещи, че нещо не е наред. В списъка имаше едва-две „звезди“, които бяха попаднали там по простата причина, че бяха абсолютни мръсници и можеха да направят страхотно шоу. Много момичета се опитват да се докара такива, дали пред камера или просто в опита си да впечатлят някого, но истината е, че повечето просто започват да изглеждат или евтино, или дървено (по-скоро – и двете). Изисква се някакъв рядък талант да бъдеш истинска в тази роля и тук си мисля, че с това просто се раждаш. Останалото мнозинство от списъка попадаха по два критерия, не задължително взаимоизключващи се – едните притежаваха невероятна класа и беше естетическо удоволствие да ги наблюдаваш как се наслаждават на живота, а другите притежаваха онази прикрита невинност, която объркваше мозъка ти до степен, в която си в екстатично напрежение, разкъсван от вътрешния конфликт „това момиче току що направи какво?“. Последното беше причинено от моите объркани представи за себе си и за околните, съчетани с факта, че сме предразположени да харесваме хора, които приличат на нас. Аз се чувствах по този начин – като човек, който момичетата не свързваха с див извор на сурова сексуалност, а трябва да призная, че и не полагах много, много старание да придобия такъв статус. Точно наопаки, често пъти се притеснявах дали поведението ми няма да бъде сметнато за провокативно и то още преди „me too” да стане така модерно. Оттам идваше и моята персона, която беше вълнуваща колкото IT кадър с лека разлика в начина на обличане и това, че не миришех на маркови парфюми.
Определено бях запомнил Катя и да я видя наживо беше ... изненадващо. Личеше ѝ, че ходи или на солариум, или да снима по гръцките острови, а тенът на кожата ѝ ѝ придаваше една здравословна закачливост и караше очите ѝ да изпъкват на фона на красивото ѝ лице и пленителната усмивка. Да, определено се радвам, че в училище не учат жените да се усмихват, защото иначе щяха да имат пълен контрол над нас. Пъ-лен! Сега е частичен, понеже има все още навъсени лица тук-таме.
Определено Амстердам беше като имплант в мозъка, който трябваше да ми придаде човешки качества. За краткото време, през което бях тук, срещах хора, които знаеха как да се забавляват – отпуснато и истински. Виждах ги в една среда, която им позволяваше да бъдат себе си, без да се измъчват от въпроса „какво ще си помислят хората за мен?“.
- Познаваш ли Катя? - Попита Робърт, докато гледаше над стъклата на очилата. - Гостува ни от Прага!
- За първи път я срещам... Но пък съм я гледал по телевизията, - опитах се да бъда забавен аз, въпреки, че бях леко сконфузен.
Катя седна на канапето до мен, сгъна крака в коленете, завъртя се към мен и се подпря на облегалката с лакът. Погледът и небрежно ме разглеждаше отблизо, а всичко в нея издаваше тази невероятна естественост, на която просто можех да завиждам. В същото време аз се чувствах като Пинокио – невероятно дървен, но започвах да ставам и все по-нервен, без да разбирам защо. Може би ми личеше. Не, със сигурност ми личеше и Катя леко се усмихваше, докато наблюдаваше как само миг, след като тя седна до мен, аз започнах да ровя из раницата си, за да ѝ подам копие от нещата, които бях написал. Тя не трепваше, само очите ѝ следваха бавно движенията ми, докато крайчецът на устните ѝ се изви в едва доловима усмивка. Има жени, които харесват мъже, които стават непохватни в тяхно присъствие. Има и такива, които ги презират и предпочитат самонадеяни мачовци. Изглежда, че Катя беше от първите, което само ме караше да ставам още по-нервен.
- Това е за теб, - казах аз, подавайки ѝ листата, докато погледът ми се стрелкаше то върху тях, то върху лицето ѝ, оставаше там за частица от секундата, след това пак се отместваше.
Тя ги пое внимателно и бавно, продължавайки да ме наблюдава. Лени вече четеше, въртейки химикалка между пръстите си.
- Ти май си тръгнал към Холивуд, а? - Закачи ме той с усмивка.
- Какво мислиш?
Лени не отговори, а продължи да чете, отгръщайки листовете един след друг.
- Вече не се правят много такива неща. Има диалози. Декорът също ще е пипкав, но може би ще намерим готова локация.
Продължи да чете.
- Машина за пушек? Сценичен прожектор? Виж, има схема на сцената! - Лени обърна листата и ги посочи на Робърт, все едно беше скандализиран.
- Какво мислиш? - Робърт се завъртя със стола към Лени, за повтори въпроса си, събра длани пред лицето си с опънати показалци, облегна се назад и зачака отговор.
Лени размаха лист и каза:
- Тази сцена може да я проточим доста. Трудна е – не може да се изиграе от всеки.
- Значи няма да се играе от всеки...
- ... и не знам как ще се приеме идеята. Ще изисква бюджет, за да изглежда добре.
- А ако се направи да изглежда добре?
- Няма да се гледа от всеки, но ще се отличава. А когато се отличава, означава, че може да се задържи за известно време.
- Да привлече интерес?
- Да привлече интерес, да.
- И тогава какво?
- Може да започнем да специализираме повече в този тип съдържание и да ни стане като отличителна черта.
- Което?
- Генерира още интерес.
- Мислиш ли, че останалите идеи са на същото ниво, за да мислим в тази посока?
- Сега ще ги прочета и ще ти кажа.
Сега можех ясно да забележа как Робърт тежеше върху стола със задоволство.
- Не е трудна сцената. Само женската роля. В стандартна гримьорна може да стане. С огледала и черен плат можем да създадем ефект за обем. Има едно-две неща, които се намират лесно, но и да не попаднем на подходящото, мога да го направя собственоръчно за около седмица, докато намерите актьорите.
Горното допускане не беше много вярно, защото пропусках да отчета факта, че трябва да набуташ 10 човека екип, осветление и камера в такова пространство, което определено не спадаше към дефиницията на „стандартна гримьорна“.
- Ти май си сръчен, а?
- Ами отдава ми се да боравя с инструменти...
- Отдава ти се и си сръчен с инструменти? - Засмя се Робърт.
- Да, мога да те гледам как правиш нещо и после започва да ми се отдава, не знам как става...
- Нали знаеш – сръчен с хубав инструмент ти дава шансове за успех тук. Интересно! Как пишеш такива неща? Разкажи ми!
- Ами, - започнах аз, - понякога ми трябва просто парченце и моите фантазии ще започнат да кондензират и да нареждат картината. Като реденето на пъзел. Понякога остава в главата ми и се връщам, за да добавям детайли. Когато някой ме вдъхнови, то е като верижна реакция – извира като планински извор някъде от дълбочина, която ми е непонятна на самия мен...
- Изглежда преживяваш много силно тези истории... Мислил ли си да ги пресъздадеш в реалността?
- Понякога. Когато не са ми нужни чак толкова много декори....
- Не питам точно това, - усмихна се Робърт.
- А какво ме питаш?
Краткия момент на тишина ми подсказваше, че нещо ми куца математиката. Катя реши да подсказва, наведе се напред към мен и прошептя:
- Мисля, че те пита дали не искаш сам да изиграеш историите, които пишеш? На мен вече ми е любопитно...
Беше тихо, невероятно тихо. Времето за пореден път сякаш спря. Всички в стаята мълчаха. Всички в главата ми мълчаха. Ако този момент можеше да бъде пресъздаден в картина, то тя щеше да бъде едно голямо негативно пространство, което изобразяваше всичко онова, което не изобразява.
Този отлив на мислите завинтва съзнанието ти като тирбушон в настоящия момент. Сякаш точно сега бях на плажа някъде в района на Суматра в ранната утрин на 26 Декември, 2004 година. За нас - празничен ден, в който хората си разменят подаръци. По-ранобудните в крайбрежните части на Индийския океан вече се наслаждават на деня, за да станат свидетели на интересен феномен – водата изведнъж се отстъпва, оголвайки дъното. Каква невероятна възможност за всички да съберат морски звезди като трофей за вкъщи! Единствено едно дете разбира какво се случва, защото е внимавало в час. Започва да бяга по бреговата линия и да крещи на хората – „Цунами! Цунами! Качете се нависоко!“. Минути по-късно, водна стена от над един метър ще връхлети огромна брегова зона – Индонезия, Шри Ланка,, Индия, Тайланд са основите засегнати, а близо 230 хиляди души губят живота си – момент, в който може да усетиш смущението в Силата. Народът казва „най-тъмно е преди съмване“. Сенсей „Огненият Монах“ често казваше на тренировки – „Когато ви е най-хубаво, трябва да сте най-внимателни“.
Когато умът мълчи, е най-лесно – просто правиш. Не си задаваш излишни въпроси. А те идваха по същия начин, по който идваше вълната...
„Кажи нещо“
- Защо?
- Защо?
- Защо влизаме в тази дискусия? Каква е линията ти на разсъждение, Робърт?
- За теб всичко това, което си написал, означава нещо, нали? Вложил си сърце в него?
- Точно така...
- Ти няма да влизаш в роля, ще се потопиш в момента, в собствените си емоции. За всеки друг това би бил висш пилотаж. А това се вижда, повярвай ми!
Някакво смътно усещане размъти мозъка ми за момент. Формулировката ми избяга.
- Аз не мисля, че мога да се меря със звездите в бранша. Чувствам се съвсем обикновен.
- Шегуваш ли се? Знаеш ли колко хора искат да правят това? Даже само да се пробват? Получаваме по петдесет писма всеки ден! Петдесет! Знаеш ли колко от тези хора наистина стават за тази работа? Който успее, притежава нещо, за да влезе и да се задържи. Да, ще има няколко, които ще им е дадено повече отколкото на теб, а на колко няма да им е дадено? Може би затова и хората не гледат, защото им създаваме нереалистични представи. Ти си идеален за тази работа, Принц! Момичетата ще те обичат, гарантирам ти! Хората, които те гледат, ще те обожават!
- Какво трябва да направя?
- Покажи на Катя колко те бива. Ако тя каже, че те бива, ние го взимаме на доверие и излизаш с договор оттук!
- Сега?
Аз изобщо не се чувствах като да ми се прави това в момента, което беше абсурдно! Беше абсурдно, защото си бях представял какви неща правя на същата тази Катя, която сега седеше до мен, докато я гледах как някой друг работеше с нея. Да не говорим, че в ранните си тинейджърски години, когато някой от тайфата беше донесъл списанията на баща си и видях за първи път с такива подробности колко сладко нещо е сексът, ми се прииска много силно точно това да работя. Сега, реално, седях на вратата, водеща към някои от най-смелите ми мечти, и се колебаех дали искам да мина през нея. Каква ирония, нали?
- Сега! Проблем ли има?
- Ами аз очаквах, че и Беатрис ще участва?
Лени се засмя веднага и побърза да прикрие устата си с ръца, докато Робърт го гледаше въпросително.
- Катя има много добра сцена с Беатрис и Маркус. Ако бях на негово място, и аз щях да се пробвам, ако мине.
- Той не се шегува, Лени!
Слушай, покажи ми, че залагам на печеливш кон, ще ти докарам Беатрис и каквото още поискаш!
- Не, не, Беатрис и Катя са просто мечта! Въпросът е, а ако не успея да се задържа?
- Ще си го правил с някои от най-желаните момичета на планетата. Мисля, че това те прави невероятно късметлийско копеле! - Опита да ми пробута аргумента Робърт.
- Аз имам вече добре планета работа. Нещата там са лични в момента. Освен това съм в чужда държава. Ако не се получи, спестяванията ще ми стигнат да си платя пътя и преместването наобратно, докато доизбутвам месеца.
- Можеш да поемаш ангажименти веднъж на седмица или както си разпределиш времето. С няколко участия на месец, ще изкарваш повече пари, отколкото на сегашната си работа. Във всеки един момент ще прецениш дали искаш да останеш там, или искаш да поемеш повече роли. И ще имаш по-красиви колежки, гарантирам ти, които няма да имат нищо против непристойно поведение!
- А когато някой ме види по интернет?
- Стига, това е Амстердам! Най-много да получиш повишение, - разсмя се Робърт и беше донякъде прав, но само донякъде. Лицемерието беше важна част от Западното общество. Всички правят глупости, важното е да е анонимно.
- И се появявам на снимачен уикенд веднъж на две седмици и това е всичко?
- Не, не е всичко. Ще имаш хранителен режим и фитнес програма, която ще изпълняваш минимум пет дни в седмицата. Стъпваш на хубава основа, за около два месеца ще влезеш в прилична форма. Преди това – няма да получаваш хонорар, за мотивация. Останалите формалности ги знаеш, няма да ги коментираме. Не си представяй, че ще минеш с 1 час. Тук ще си през почти целия ден...
- Добре, трябва да помисля върху това...
- Не трябва да го мислиш, просто го усети. И помниш, че имаш всичко, за да се превърнеш в легенда!
Няма коментари
