“Старите хора разправят, че някога много,

много отдавна в едно село двама

луди - млади – Еньо и Стана,

много се искали.

Всеки ден мислите на единия били при

другия, а хлябът им не се услаждал,

ако не успеят да се видят поне отдалеко.

Но бащата на момичето друго бил решил

и сгодил Стана на друго село. Вдигнали

тежка сватба, сватове дошли Стана да вземат.

Тръгнала девойката, че сватба се назад

не връща, а когато стигнала големия мост

над Тунджа, смъкнала булото

и се хвърлила в реката.

Поболял се любимият й Еньо от мъка …

цели девет години, девет постелки изгнили

под него. През това време капка дъжд

в селото не капнала. Реката пресъхнала

и настанал мор по хората и добитъка.

На десетата година Еньовата сестрица

взела от тъкачния стан кросното,

поставила на кръст точилката и с детски

повес ги обвила. После го облякла

с женски дрехи, с бяло го пребулила

и отишла при Еньо.

„Стани, Еньо, стани братко, рекла му тя,

да видиш твоята Стана е дошла, булка

да ти стане…“

Широко отворил очи клетият момък,

усмивка грейнала на измъченото му лице,

поизправил се с протегнати ръце и

отведнъж издъхнал.

Духнали силни ветрове, рукнали буйни

дъждове. Раззеленили се нивята, заблеяли

стадата, а момите песен запели за любов.

Та оттогава останал обичай

на Еньовден момите „булка“ да правят

и песни да пеят за венчило и голям берекет.

После „напяват“ пръстените,

за да видят

какъв момък ще ги залюби,

а свирните

и хората в този ден нямат край...”

споделено от интернет

Картина: Васил Горанов