Подреждам отново букета ти,
цветята са толкоз красиви...
Само дето с укор те  питат ме:
-Как така, защо  не сме живи?

Защо без любов бяхме окъснати,
по навик, ей тъй от вежливост,
та ароматът ни е от чувства
разпръснати
нетраен, като целувка  по милост?

Защо ни сменяш водата-
само удължаваш нашето
страдание?
Мъртви сме, още щом ни докосна ръката 
в която няма вече желание. 

Хубав стих.

Благодаря, много мило...